Последние отзывы

  46  

— Ти си дъщерята на Ормузд — възкликна изненадано той.

— Аз съм Армаити — отвърна крехката фигура. — Неговата единствена дъщеря. — Тя се прозя щастливо, протегна ръце и изви кръшното си тяло. След това се прехвърли на рамото на Бартън. — А сега, бъдете така добри да ми помогнете. Ще се опитам да си възвърна обичайното тяло.

— Като Него ли? — извика уплашено Бартън. — Толкова голяма?

Тя се засмя, с бистър, весел глас.

— Не. Той съществува там, навън, из вселената. Аз живея тук. Не го ли знаеше? Той изпратил единствената си дъщеря да живее тук, на Земята. Това е моят дом.

— Значи ти ме доведе тук. През бариерата.

— О, много повече от това.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз те изпратих извън града преди Промяната. Аз се погрижих за твоята ваканция. Насочвах всеки завой на колата ти. Спуках ти гумата, когато реши да продължиш по магистралата към Рейли.

Бартън се намръщи.

— Загубих два часа с тая проклета гума. Никаква пътна помощ, а и щангата ми се изкриви. После стана късно за да продължим. Трябваше да се върнем в Ричмънд и да прекараме там нощта.

Отново се разнесе звънливият смях на Армаити.

— Това беше най-доброто, което можах да измисля тогава. Аз те доведох тук, в долината. Аз вдигнах бариерата за да можеш да преминеш.

— И когато се опитах да се измъкна…

— Разбира се, не успя. Бариерата винаги е там, освен ако някой от двамата не пожелае да я вдигне. Питър можеше да минава свободно през нея. Също и аз, но той не го знаеше.

— Ти си знаела, че Скитниците няма да успеят. Че целият им дългогодишен проект по възстановяването на града е безсмислен.

— Да. Знаех го още преди Промяната — отвърна тя с мек глас. — Съжалявам, Теди. Те се трудиха много години, строяха, чертаеха, надяваха се. Но пътят беше само един. Докато Ариман е тук, докато се спазва договорът и Ормузд се подчинява на неговите правила…

— Значи градът не е имал почти никакво значение — прекъсна я Бартън. — За никой от вас, нали?

— Не говори така — отвърна тихо Армаити. — Твърде малък е, в сравнение с цялостната картина. Но той беше част от тази картина. Битката е огромна, много по-голяма от всичко, което можеш да си представиш. Дори аз не знам докъде се простира. Само те двамата могат да обхванат с поглед цялото бойно поле. Но Милгейт е важен. И никога не е бил забравян. Само че…

— Само че трябваше да си чака реда — Бартън замълча за миг. — Както и да е, — продължи той, — сега поне знам защо съм дошъл тук. — той се засмя. — Много мило беше от страна на Питър да ми заеме бинокъла си. Така и аз видях нещо.

— Ти изпълни добре ролята си — рече Армаити.

— А по-нататък? Ормузд е освободен. И двамата са някъде там, горе. Фалшивият слой изтънява с всеки миг. Какво ще стане с теб?

— Не мога да остана — отвърна Армаити. — Ако това е, за което питаш, а аз знам, че е това.

Бартън се изкашля засрамен.

— И друг път си приемала човешки облик. Не можеш ли поне още няколко години…

— Страхувам се, че не. Съжалявам. Теди.

— Не ме наричай Теди!

Армаити избухна в смях.

— Добре, мистър Бартън — тя го докосна нежно с ръка. — Е, добре! Готов ли си?

— Мисля, че да — Бартън неохотно я постави на земята. Той и Кристофър се разположиха от двете й страни. — Какво трябва да правим? Никога не сме виждали истинския ти облик.

В звънливия й глас, докато отговаряше, се долови тъга примесена с умора.

— Приемала съм много и най-различни форми. Всякакви възможни форми. За каквото и да си помислите, ще свърши работа.

— Аз съм готов — промърмори Кристофър.

— Добре — съгласи се Бартън. Двамата започнаха да се съсредоточават, лицата им се напрегнаха, телата им замръзнаха неподвижно. Очите на стареца се изцъклиха, бузите му потъмняха. До него Бартън повика на помощ всички сили.

Отначало нищо не се случи. Бартън издиша шумно, пое дълбоко въздух и продължи. Постепенно всичко около него започна да губи очертания. Като в мъгла виждаше Кристофър и малкия голем.

После бавно и неусетно, нещо започна да се случва.

Може би Кристофър го превъзхождаше във въображението. По-възрастен от него беше и вероятно опитът му надделя. Така или иначе, това което излезе от съвместните им усилия, бе съвсем неочаквано за Бартън.

Тя беше съвършена. Невероятно красива. Забравил за всичко, Бартън се опули в нея.

Стоеше гордо изправена между двамата с ръце на кръста, високо вдигната брадичка и водопади от черна коса, която се спускаше надолу по голите й рамене. Гладката й кожа блестеше на утринната светлина. Големи черни очи. Добре оформени, напъпили като пролетни цветове гърди.

  46