7

Бартън дишаше учестено.

— Слушай какво ще ти кажа. Стига си хленчил и слушай!

Кристофър кимна, но продължаваше да трепери.

— Да. Съжалявам, Бартън. Цялата тази история…

Бартън го сграбчи за ръката.

— Значи наистина е било така, както аз си спомням. Улица „Борова“. „Сентрал“. Старият парк. Спомените ми не са фалшиви!

Кристофър изтри очи с една мръсна носна кърпа.

— Да, старият парк. Спомняш ли си го? Боже мили, какво се случи с този град? — Кръвта се бе дръпнала от лицето му и то изглеждаше мъртвешки бледо. — Какво е станало с хората? Защо не си спомнят? — той потрепери от ужас. — А и те не са същите хора. Няма ги старите жители на Милгейт. Изчезнаха заедно с улиците и всичко останало. С изключение на теб и мен.

— Напуснахме града, — рече Бартън — когато бях на девет — той внезапно се изправи на крака. — Да се махаме оттук. Къде бихме могли да поговорим спокойно?

Кристофър най-сетне се овладя.

— У дома. Там ще е по-сигурно. — Той скочи от стола и се отправи с бърза крачка към вратата. Бартън го последва.

Навън бе тъмна и прохладна нощ. Тук-там мъждукаха улични лампи. Между баровете кръстосваха късни минувачи, предимно мъже.

Кристофър забърза по една странична уличка.

— Осемнайсет години чаках да се случи това — говореше той развълнувано. — Мислех си, че съм се побъркал, не смеех да споделя с никого. Страхувах се. Осемнайсет години — и накрая се оказа, че не съм грешал.

— Кога настъпи Промяната?

— Преди същите тези проклети осемнайсет години.

— Постепенно?

— Внезапно. За една нощ. Събудих се на заранта и всичко бе различно. Не можех да се ориентирам. Дни наред се криех вкъщи. Мислех, че съм полудял.

— И никой друг ли не си спомня?

— Всички бяха изчезнали!

Бартън се спря поразен.

— Искаш да кажеш…

— Как биха могли да си спомнят като просто ги нямаше? Всичко бе променено, дори хората. Един напълно непознат град.

— Знаеше ли нещо за бариерата?

— Знаех, че никой не може да се измъкне оттук. Че има нещо на пътя. На другите просто не им пукаше. Май нещо не са в ред.

— А какви са тези Скитници? — попита Бартън.

— Не зная.

— Кога се появиха? Преди Промяната ли?

— Не. След Промяната. Никога преди това не съм ги виждал. Всички останали ги приемат за нещо напълно естествено.

— Кои са двамата колоси?

Кристофър поклати глава.

— Не зная. Веднъж ми се стори че видях нещо. Нагоре по пътя в планината — бях тръгнал да търся изход. Така и не намерих — на пътя имаше разпиляни трупи и един изгнил камион.

— Това е бариерата.

Кристофър изруга.

— По дяволите! Та това беше преди години! И още е там…

Зад гърба им бяха останали няколко квартала. Движеха се в почти непрогледен мрак. Тъмни очертания на сгради. Много рядко по някоя светлинка. Къщите бяха стари, почти грохнали, Бартън не си спомняше да е имало такива стари къщи в града.

— Всичко е по-лошо отпреди! — отбеляза той.

— Така е. Преди Промяната нямаше такива запустели райони. Тези квартали бяха доста хубави. Имах малко, кокетно бунгало с три стаи — сам си го построих. Аз прокарах ток, изкопах каналите и дори сам вдигнах покрива. И после една сутрин се събудих — и какво да видя? — Старецът се спря и започна да рови из джобовете за ключа. — Че живея в някакъв дървен фургон. Като зле скован контейнер. Дори без основи. Аз лично си бях излял основата. Цяла седмица ми отиде, за да я изпипам както си е редно. А сега живея потънал в кал.

  20